Завръщане
Стефана Серафина
Тичат към мене вълните ти
идат, отдръпват се, смеят се
с къдрави бели усти.
Запомнили са ме–
млада и босонога
от тогава когато ме грабваха
на върха на езика си
и ме носиха към безбрежието ти,
море,
И ти така ме помниш-
хлапачката, детето-нимфа
дето на брега ти отмаляло
заспиваше. Когато се
родих,ти вече беше древно
и още порастнахме заедно.
Помниш ли?
Твоя беше моята девственост,
обрекох се на вечност с тебе,
отдадох ти се на дълбокото
и ти бушува, рева от възторг.
Навярно помниш, помниш със солта си
когато си отидох.
Сбогуването- кратко, изведнъж,
и пясъка съсухрен,
и как небето слезе ниско да те утеши.
За мене никой не попита–
накъде, защо... За тебе чух,
че истински си почерняло,
нали затуй си Черното Море,
завинаги за мене закопняло.
И аз за теб, и аз за теб,
море….
Но кой да пита, кой да знае?
По нашите земи за хляба е борбата,
за чудесата любопитството не стига.
И аз се скитах неуморна,
далеч от теб,
през триста планини отвъд,
при чужди морета намирах утеха-
изгнаница, продадена невеста.
След дълги странства
все при тебе се завръщам,
като при баща прощаващ всичко.
Завръщам се.
Хлапачката е помъдряла,
дърво узряло, готово за плод.
И като теб и аз разбирам,
че никога не сме били далеч,
море,
Аз нося те във моите молекули,
в мембраната на клетки,
във гените ми- древни като тебе-
с които помня коя съм, откъде съм дошла,
с които пазя, продължавам
вечната Черноморска жена...
тракийката, славянката,
пътуващата циганка,
прабългарката,
селянката, господарката,
майката даваща дъх,
дъщерята, престолонаследницата-
до една бошуващи в моята кръв.
Моята, твоята кръв, море,
вечната,
с която те съдържам аз,
съдържаш ме ти,
паметта на земите ни
напластена на дъното
на черните ти води.
В тази малка страна-
някога пó моя, пó родна,
днес- все пó друга, ничия,
земя на прицела на
алчници и тесногръдци,
във плен на корумпирана човечност,
и все пó е трудно да съм у дома.
Само чрез тебе,
във тебе, море
аз помня бащината къща,
родината без възраст,
непреходния дом.
При тебе първо ида,
да видя, да те видя…
Щом въздигнеш високи,
пияни вълни
и пратиш сто коне белогребени
да препускат към мен,
за сетен път да ме посрещнат,
разбирам, че съм у дома.
Без тебе бащината къща
би била къща без огнище.
No comments:
Post a Comment